„И много лично щастие!” – чувах след себе си.

Хубаво, мълчаливо, собствено е времето сутрин в автобуса. Все едно сънят е още в теб, а ти в него и двамата имате знание за това.  Регистрираш картините сменящи се през прозореца,  виждаш лицата на присъстващите,  помниш някои от тях от вчера и от оня ден, но знаеш, че ще се събудиш чак на паметника на Съединението.  Точно като в повтарящ се сън.

 Имам любими моменти от него: около четиридесет годишна дама се качва от България и сяда на единична седалка – винаги; от Панаира  мъжът с побелелите коса и брада – винаги с риза, вратовръзка , но с рокерско яке и каскет – вероятно е близнак – две противоречащи си половини;  а как ме усмихва ретро  двойката – тя с чистички и изгладени дрешки,но от преди да спре растежът на костната и система, и той чистичък с ризи от пясъчна коприна – винаги!

Днес седях на първа седалка и се наложи да се събудя по-рано. Пълна възрастна жена носеше голяма чанта, опита се да я хвърли в автобуса, за да са свободни ръцете и при качване, не успя, чантата  падна в краката и. Трябваше да помогна,грабнах чантата, освободих цялата седалка и настаних дамата. Последваха объркани реплики на благодарност, после смях, уточнения за възрастта,разсеяността и все неща, които ни чакат.  Аз бях лаконична, стоях до нея и и се радвах.Имаше невероятни зелени очи, много по- светли от моите.